неделя, 31 януари 2010 г.

Egypt is a winner of the Africa Cup of Nations final! Египет грабна за седми път Купата на Африканските Нации!

Egypt- Champion!

Egypt scored the most goals, had talent all over the pitch and kept their cool when they needed to. That is Egypt's seventh such trophy and how they've won it three times in a row is a mystery. What a shame they are not going to the World Cup!


Преди броени минути с 1:0 на финала за Купата на Африканските Нации срещу Гана, Египет спечели и за седми път грабна трофея.. Мистерия е спечелването й за трети пореден път. Но египетският отбор е добър, и много жалко, че няма да ги видим на Световното първенство.

понеделник, 25 януари 2010 г.

Sofia's Birthday

Today my daughter has a Birthday. Our amazing neighbours made for her small party, and she was so happy... Thank's, my friends...
I made a cake, and a lot of pancakes, because they like my pancakes so much:)
Happy Birthday, My Princess, I love you so much! Ommi

Днес е рожденият ден на дъщеря ми. Невероятните ни съседи и организираха малко парти, и тя беше толкова щастлива... Благодаря ви от сърце, приятели!
Направих торта, и много палачинки, защото палачинките ми са на голяма почит:)
Честит Рожден Ден, Принцесата ми! Много те обичам! Мама


неделя, 17 януари 2010 г.

A Holocaust survivor takes aim at Israel

The interview in English

Интервю на египетския вестник "Алмасри Алиум" с еврейката Хеди Епщайн:

Оцеляла от Холокоста еврейка се цели в Израел

Хеди Епщайн, 85 годишна еврейка, преживяла Холокоста, е яростен критик на израелското правителство и военни. Като дъщеря на анти-ционистки евреи в Германия, за нея не е непознато да бъде аутсйадер. Въпреки че е наричана от членовте на еврейската общност в САЩ “предател” и “мразеща се еврейка”, тя продължава да говори за нехуманната израелска политика спрямо палестинците.

От 2003 г. тя е посетила палестинския Западен бряг шест пъти. Опитала се е да посети Газа два пъти, като първия път не е могла поради здравословни причини, а в деня преди втория е била нападната в града, където живее- Сейнт Луис. Планира да присъства в Газа на отбелязването на годишнината от операция “Лято олово”- три-седмичното израелско нападение над Ивицата Газа, при което са убити повече от 1400 души, повечето цивилни.

От дома си в САЩ Епщайн говори с египетския вестник “Алмасри Алиум” за Израел, Палестина и перспективите за справедливо разрешаване на 60-т годишния конфликт.

Алмасри Алиум: Как станахте такъв отявлен критик на Израел?

Хеди Епщайн: През 1982 г. имах това, което може да наречете “сигнал за опасност “, когато научих за масовото избиване в бежанските лагери в Сабра и Шатила (Ливан). Имах нужда да разбера за какво беше всичко това, кой беше отговорен и кой беше най- силно засегнат- и какво се е случило между 1948 г. и това време.

Колкото повече научавах, толкова повече се ужасявах. И започнах да се обявявам публично против политиката и практиките на израелското правителство и военни.

Алмасри: Смятате ли, че е важно да се прави разлика между Израел и еврейския народ?

Епащйн: Аз говоря за виновниците, а в това дело се случи те да са евреи. И не преживели Холокоста, а по скоро техни деца и внуци. Какво са научили от своите семейства и еврейския опит в Европа? Изглежда преследваните, (или техните деца и внуци), са се превърнали в преследвачи. Това ли е урока, извлечен от Холокоста? Не мисля така, поне за мен не е.

Еврейският народ е бил преследван дълго време, особено в Европа. И жертвеният манталитет все още съществува и днес. Израел представя себе си като жертва на страните и народите, които го обграждат. Те използват това, както и Холокоста, за да оправдаят деянията си.

Алмасри: Някои психолози казват, че често жертвите се “идентифицират” със своите подтисници. Такъв ли е и този случай?

Епщайн: Деца, с които е злоупотребявано, често израстват като насилници. Във всеки от нас, независимо от религията или етническия произход, има семена, лоши семена. Трябва да сме наясно с това. Всеки един от нас е в състояние да извършва много лоши неща. И трябва да сме наясно с това, и да не позволяваме лошите семена да излязат на преден план, защото имаме и добри семена, които трябва да оставим да процъфтят.

Някои казват, че ние, като евреи, сме били слаби, и сега трябва да сме силни. Е, това е страхотно. Да бъдем силни. Но вместо да унищожаваме палестински домове, нека изградим жилища за палестинците.

Алмасри: Вашите виждания повлияни ли са от еврейската вяра?

Епщайн: Смятам, че се придържам към еврейския морален кодекс. Има поговорка, “Tikun olam”, или “възобновяване на света”. Аз съм за това, но нека го възобновим за всички- а не само за някои, а други да страдат. Нека направим това конструктивно. Предполага се, че Израел е единствената демокрация в региона. Да го направим демократично, и да включим всички хора, независимо кои са те.

Алмасри: Има ли и други американски евреи, поддържащи подобни на Вашите виждания?

Епщайн: Има евреи, които казват: “Съгласен съм с теб, но не споменавай името ми.” Страхуват се, че същото нещо, което се случи с мен, ще сполети и тях; че ще бъдат наричани “мразещи себе си евреи”, анти-семити, и т. н.

Все още сме малко на брой, но нарастваме, особено след ужасното избиване през декември и януари (2009) в ивицата Газа. Мисля, че очите на хората се отвориха, и видяха какво прави Израел в действителност, вместо просто да слушат медиите, които са много предубедени.

Никое дете не трябва да бъде убито, но ако едно израелско дете е убито, това е голяма новина. Ако десет палестински деца са убити, никой не чува за това. Едно палестинско дете по-малко ли струва от едно израелско? Не. И двете имат еднакво право на живот, но за съжаление в действителност не е така. Палестинските деца нямат равни права- на образование, мирно съществуване, медицински грижи- с израелските деца. Случващото се с израелците и палестинците е напълно извън равносвесие.

Алмасри: Това, върху което се позовавате, е принципа на непропорционалността, за което често е критикувана израелската армия.

Епщайн: Не само това. Тук, в САЩ, нашето правителство подкрепя Израел, и осигурява необходимите инструменти и механизми за извършването на тези зли дела срещу палестинското население. С нашите данъци ние подпомагаме това. Междувременно нуждите тук, в тази страна, са огромни. Безработицата е висока- десет на сто- а здравеопазването е в пълна бъркотия. Тези пари са необходими тук, вместо да се изпращат на Израел.

Алмасри: Как оценявате сегашната политика на администрацията на Обама в отношенията с Израел?

Епщайн: Много съм разочарована. Когато беше кандидат- президент, той говореше за “промяна”. Не виждам никаква промяна. Той може много лесно да промени политиката на Израел, ако каже “Няма повече пари.”, вместо постоянно да ги подкрепя. Той казва: “Без повече заселване.” И Нетаняху (израелския премиер), с усмивка до ушите казва: “Добре, следващите десет месеца няма да строим никакви сгради.” А междувременно строят в Йерусалим. И казват: “Не сме се споразумели за Източен Йерусалим, и можем да правим каквото искаме там, и да разрушаваме палестински домове всеки ден през този десет месечен период, през който няма да строим никакви заселнически сгради.”

В миналото Израел направи всякакви обещания- казвайки едно, и вършейки съвсем друго. И ние просто продължаваме с тях, и някак ги оправдаваме, казвайки, че имаме напредък. Не виждам никакъв напредък. Обама се нуждае от кураж. Нуждае се от подкрепа.

Алмасри: Може ли да се подобри положението, докато евреите и мюсюлманите се виждат един друг като врагове?

Епщайн: Има група израелци и палестинци, които твърдят, че отказват да са врагове. Тя стратира от двама мъже- палестинец и израелец, и двамата загубили дете в конфликта. Тази група от двама мъже нараства. Още е малка, но има хора, които отказват да са врагове.

Всеки път, когато бях на Западния Бряг, ясно давах да се разбере, че съм еврейка, защото не исках това да се разбере случайно. И отново и отново ми казваха; “И какво? Ние не мразим евреите, ние мразим това, което израелците и израелското правителство и военни правят с нас.” Имах опит с гостоприемството на палестинците от Западния Бряг- гостоприемство, както никъде другаде по света. Къде имах проблеми? На летището в Израел. Първия път, когато напуснах през 2004 г., бях задържана на летището за пет часа, и претърсвана съблечена, дори вътрешно претърсвана. Когато попитах защо, ми беше отговорено: “Защото си терорист. Ти си заплаха за сигурността.”

Това е, което еврейските хора ми направиха, докато така наречените ми врагове, палестинците, не ми предложиха нищо друго, освен гостоприемство.

Алмасри: Има ли реална надежда за промяна?

Епщайн: Не съм с илюзията, че ако достигнем контролния пункт Ерез, ситуацията ще се промени. Но всяко действие, всяко малко нещо помага. Никога не се знае коя ще е последната капка, която ще прелее чашата. Все още имаме много работа. Ненасилствените действия на съпротива от страна на палестинците растат. Това трябва да се задържи. И всичко това заедно, рано или късно, ще доведе до промяна. Аз съм непоправим оптимист, но понякога трябва да бъда и реалист.

понеделник, 11 януари 2010 г.

Ориз с фиде- Rice with vermicelli رز بالشعرية





Ориз с фиде- Руз уи шаарея
Много популярно ястие в Египет, а и в целия арабски свят, в къщи се яде почти всеки ден, както и обикновения бял ориз, вместо хляб. Чудесна гарнитура е.

Продукти (за 4 души):

- 2 чаени чаши ориз
- 1/2 чаена чаша фиде
- 1/2 чаена чаша олио или краве масло
- 2 1/2 чаени чаши вода
- сол на вкус

Приготвяне:

- Измива се ориза под течаща вода ( докато водата се избистри) и се отцежда.
- В дълбок съд се загрява олиото (маслото) и се запържва фидето до кафеникаво.
- Прибавя се ориза и се разбърква с фидето.
- Прибавя се водата и солта и се разбърква.
- Покрива се с капак и се оставя да се изпари водата на най- слабия огън.

В зависимост от вида на ориза, с който правите ястието, може да се прибави повече или по-малко вода. Правилото, което ми казаха арабките, е- колкото ориз, толкова вода, на най- слабия огън.







Rice with vermicelli- ruzz wi she'reya


Many popular dish in Egypt, and in the entire Arab world, in our house we eat it almost every day, as well as plain white rice, rather than bread. It's wonderful garnish.


Ingredients


- 2 cups rice

- 1/2 cup vermicelli

- 1/2 cup oil or butter

- 2 1/2 cups water

- salt

Cooking Instructions


- Wash rice with running water and drain.

- In a deep pot heat oil (or butter) and vermicelli until golden brown.

- Add rice and stir to mix with vermicelli.

- Add water and salt and stir.

- Cover, move to lowest heat and leave to cook. Water has to be vaporized.



Depending on the kind you use, you may need to put more or less quantity of water on the rice. Arab-women said to me golden rule- as rice, as water, the most weak fire.


The First Step- indian parables. Първото стъпало- индийска притча


Кришна
Шри Рамануджа

Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!


One finder came to Ramanuja and told:
- I wish to find way to God. Help me!
Ramanuja attentively looked at him and asked:
- Tell me at first, did you love somebody?
The finder answered:
- I am not interested wordly affairs, love and other. I wish to come to God!
- Think once again, please! Did you love the woman, the child or at least somebody in your life?
- I told you that I'm not a usual layman. I am the person, wishing to know God. All the rest doesn't interest me. I loved nobody.
Ramanuja's eyes were filled with deep grief, and he answered to finder:
- Then it is impossible. At first you should learn to love somebody. It will be the first step to God. You ask me about last step, but you haven't stepped the first yet. Go and start to love somebody!

неделя, 10 януари 2010 г.

The Divorce- Разводът

"Когато се прибрах в къщи онази вечер и жена ми сложи вечерята, аз хванах ръката и и и казах: “Имам да ти кажа нещо.” Тя седна и яде тихо.
Отново видях болката в очите и. Изведнъж не знаех как да си отворя устата. Но трябваше да и кажа какво си мисля. “Искам развод.” Повдигнах темата спокойно.
Тя не изглеждаше ядосана от думите ми, а само тихо попита: “Защо?” Аз отбягнах въпроса. Това я разсърди. Хвърли приборите и викна към мен: “Ти не си човек!”
Тази нощ ние не си проговорихме. Тя плачеше. Знаех, че иска да разбере какво се е случило с нашия брак. Но аз едва ли можех да и дам задоволителен отговор, тя загуби сърцето ми заради Дю.
Не я обичах вече. Само я съжалявах!
С дълбоко чувство на вина изготвих споразумението за развода, в което се посочваше, че тя може да задържи нашата къща, колата ни и 30% от акциите на фирмата ми. Тя го погледна и го разкъса на малки парчета. Жената, прекарала 10 години от живота си с мен, се беше превърнала в непозната. Стана ми жал за загубеното и време, ресурси и енергия, но не можех да върна думите си назад, скъпа ми беше любовта към Дю. Накрая тя плачеше силно пред мен, каквото и очаквах да видя. За мен плачът и си беше един вид освобождаване.
Идеята за развод, която ме измъчваше от няколко седмици насам, сега беше по- твърда и ясна. На следващия ден се прибрах в къщи много късно и я заварих да пише нещо на масата. Не вечерях, а отидох направо да спя, и заспах много бързо, защото бях изморен след един забележителен ден с Дю. Когато се пробудих тя седеше още на масата и пишеше. Не ме беше грижа въобще, така че се обърнах и заспах отново.
На сутринта тя представи своите условия за развода: не иска нищо от мен, но се нуждае от един месец преди да се разведем. В този месец тя иска ние да се постараем да водим нормален живот, колкото е възможно.
Доводите и са прости: синът ни имаше изпити този месец, и тя не искаше да го притесняваме с приключването на брака ни. Това беше приемливо и за мен. Но тя имаше на ум нещо повече- помоли ме да си припомня как съм я пренесъл през булчинската стая в нашия сватбен ден. Искаше всяка сутрин в продължение на този месец да я пренасям от нашата спалня до входната врата. Помислих си, че тя подлудява. Но приех странното и желание само, за да направя последните ни дни заедно поносими.
Казах на Дю за условията за развода на жена ми. Тя се разсмя силно и помисли, че е абсурдно. “Няма значение какви трикова ще приложи, тя трябва да се изправи лице в лице с развода.”- каза тя презрително.
Жена ми и аз нямахме никакви интимни отношения, след като изрично изразих намерението ми за развод. И когато първия ден я пренасях навън, и двамата изглеждахме недодялано. Синът ни изракопляска зад нас, татко носи мама в ръцете си. Думите му ми причиниха болка. От спалнята, през хола, до вратата, изминах не повече от 10 метра с нея в ръцете ми. Тя затвори очи и тихо каза: “Не казвай на сина ни за развода.” Аз кимнах, чувствайки се някак разстроен. Пуснах я долу пред вратата.
Тя отиде да чака автобуса за работа, аз карах сам до офиса.
На втория ден и на двама ни беше по- лесно. Тя се облегна на гърдите ми. Можех да помириша аромата на блузата й. Осъзнах, че не съм поглеждал внимателно тази жена от дълго време. Осъзнах, че тя не е вече млада. Имаше фини бръчици по лицето си, косата и посивяваше! Бракът ни си беше взел своето. За минута се почудих какво съм и причинил.
На четвъртия ден, когато я повдигнах, усетих чувството на интимност да се завръща. Това беше жената, която е дала 10 години от своя живот за мен. На петия и шестия ден аз осъзнах, че чувството на интомност между нас расте отново. Не казах на Дю за това.
В течение на месеца ставаше все по- лесно да я нося. Може би всекидневните тренировки ме бяха направили по- силен.
Една сутрин тя избираше какво да облече.Изпробва доста рокли, но не намираше никоя подходяща. И въздъхна- всичките ми рокли са ми станали големи. Тогава осъзнах, че тя е отслабнала много, и затова можех да я нося толкова лесно. Изведнъж това ме зашлеви... тя е скрила толкова много болка и горчивина в сърцето си. Подсъзнателно протегнах ръка и докоснах главата и. В този момент дойде сина ни и каза: “Татко, време е да носиш мама навън.”За него, да вижда как баща му носи майка му, се беше превърнало в част от живота му. Жена ми направи жест с ръка да се приближи и го прегърна силно. Аз извърнах глава, защото се страхувах да не променя решението си в последната минута. След това я вдигнах на ръце и тръгнах през спалнята и хола към коридора. Ръката и обгърна врата ми меко и естествено. Аз държах тялото и силно, точно както в нашия сватбен ден. Но много по- ниското и тегло ме натъжи.
Последния ден, държейки я в ръце, трудно правех и една стъпка. Синът ни беше отишъл на училище.
Държах я здраво и казах: “Не съм забелязал, че в живота ни липсва интимност.”
Карах до офиса... скочих от колата дори без да я заключа. Страхувах се, че всяко забавяне може да ме накара да променя решението си. Качих се горе, Дю отвори вратата, и аз и казах: “Съжалявам, Дю, не искам да се развеждам вече.” Тя ме погледна изненадано и докосна челото ми. “Температура ли имаш?”, попита. Махнах ръката и от главата си. “Съжалявам, Дю”,казах, “не искам развод.”
“Бракът ни стана скучен, защото вероятно не оценявахме детайлите от живота си, а не защото не се обичаме вече. Сега разбирам, че както я държах на нашия сватбен ден в къщи, не трябваше да я пускам докато смъртта ни раздели.” Дю сякаш изведнъж се събуди. Удари ми силен шамар, затръшна вратата и избухна в сълзи. Слязох долу и си тръгнах.
В магазина за цветя по пътя поръчах букет за жена ми. Продавачката ме попита какво да пише на картичката. Аз се усмихнах и написах: “Ще те нося навън всяка сутрин, докато смъртта ни раздели.”
Тази вечер пристигнах в нас, с цветя в ръка и усмивка на лицето, втурнах се по стълбите, само за да намеря жена си в леглото- мъртва.

Малките детайли в живота ви са това, което наистина има значение в една връзка. Не къща, кола, собственост, пари в банката,бла, бла, бла. Те създават благоприятна среда за щастие, но сами по себе си не носят щастие.
Така че- намерете начин да сте приятели с половинката си, и правете тези малки неща един за друг, които изграждат интимност. "

Благодаря на "A Muslim Wife"


"When I got home that night as my wife served dinner, I held her hand and said, "I've got something to tell you." She sat down and ate quietly.
Again I observed the hurt in her eyes. Suddenly I didn't know how to open my mouth. But I had to let her know what I was thinking. "I want a divorce." I raised the topic calmly.
She didn't seem to be annoyed by my words, instead she asked me softly, "Why?" I avoided her question.
This made her angry.
She threw away the chopsticks and shouted at me, "You are not a man!" That night, we didn't talk to each other. She was weeping. I knew she wanted to find out what had happened to our marriage. But I could hardly give her a satisfactory answer; she had lost my heart to Dew.

I didn't love her anymore.

I just pitied her!

With a deep sense of guilt, I drafted a divorce agreement which stated that she could own our house, our car, and 30% stake of my company. She glanced at it and then tore it into pieces. The woman who had spent ten years of her life with me had become a stranger. I felt sorry for her wasted time, resources and energy but I could not take back what I had said for I loved Dew so dearly. Finally she cried loudly in front of me, which was what I had expected to see. To me her cry was actually a kind of release.
The idea of divorce which had obsessed me for several weeks seemed to be firmer and clearer now. The next day, I came back home very late and found her writing something at the table. I didn't have supper but went straight to sleep and fell asleep very fast because I was tired after an eventful day with Dew. When I woke up, she was still there at the table writing. I just did not care so I turned over and was asleep again.
In the morning she presented her divorce conditions: she didn't want anything from me, but needed a month's notice before the divorce. She requested that in that one month we both struggle to live as normal a life as possible.
Her reasons were simple: our son had his exams in a month's time and she didn't want to disrupt him with our broken marriage. This was agreeable to me. But she had something more, she asked me to recall how I had carried her into out bridal room on our wedding day. She requested that everyday for the month's duration I carry her out of our bedroom to the front door ever morning. I thought she was going crazy. Just to make our last days together bearable I accepted her odd request.
I told Dew about my wife's divorce conditions. She laughed loudly and thought it was absurd. "No matter what tricks she applies, she has to face the divorce," she said scornfully.
My wife and I hadn't had any body contact since my divorce intention was explicitly expressed. So when I carried her out on the first day, we both appeared clumsy. Our son clapped behind us, daddy is holding mummy in his arms. His words brought me a sense of pain. From the bedroom to the sitting room, then to the door, I walked over ten meters with her in my arms. She closed her eyes and said softly; "Don't tell our son about the divorce." I nodded, feeling somewhat upset. I put her down outside the door.
She went to wait for the bus to work. I drove alone to the office.
On the second day, both of us acted much more easily. She leaned on my chest. I could smell the fragrance of her blouse. I realized that I hadn't looked at this woman carefully for a long time. I realized she was not young any more. There were fine wrinkles on her face, her hair was graying! Our marriage had taken its toll on her. For a minute I wondered what I had done to her.
On the fourth day, when I lifted her up, I felt a sense of intimacy returning. This was the woman who had given ten years of her life to me. On the fifth and sixth day, I realized that our sense of intimacy was growing again.

I didn't tell Dew about this.

It became easier to carry her as the month slipped by. Perhaps the everyday workout made me stronger. She was choosing what to wear one morning. She tried on quite a few dresses but could not find a suitable one. Then she sighed, all my dresses have grown bigger. I suddenly realized that she had grown so thin, that was the reason why I could carry her more easily. Suddenly it hit me... she had buried so much pain and bitterness in her heart. Subconsciously I reached out and touched her head.
Our son came in at the moment and said, "Dad, it's time to carry mum out." To him, seeing his father carrying his mother out had become an essential part of his life. My wife gestured to our son to come closer and hugged him tightly. I turned my face away because I was afraid I might change my mind at this last minute. I then held her in my arms, walking from the bedroom, through the sitting room, to the hallway.
Her hand surrounded my neck softly and naturally. I held her body tightly; it was just like our wedding day. But her much lighter weight made me sad. On the last day, when I held her in my arms I could hardly move a step. Our son had gone to school.

I held her tightly and said, "I hadn't noticed that our life lacked intimacy."

I drove to office... jumped out of the car swiftly without locking the door. I was afraid any delay would make me change my mind... I walked upstairs. Dew opened the door and I said to her, "Sorry, Dew, I do not want the divorce anymore."
She looked at me, astonished, and then touched my forehead. "Do you have a fever?" She said.
I moved her hand off my head. "Sorry, Dew," I said, "I don't want the divorce.

"My marriage life was boring probably because she and I didn't value the details of our lives, not because we didn't love each other any more. Now I realize that since I carried her into my home on our wedding day I am supposed to hold her until death do us apart." Dew seemed to suddenly wake up. She gave me a loud slap and then slammed the door and burst into tears.
I walked downstairs and drove away. At the floral shop on the way, I ordered a bouquet of flowers for my wife. The salesgirl asked me what to write on the card. I smiled and wrote, 'I'll carry you out every morning until death do us apart.'
That evening I arrived home, flowers in my hands, a smile on my face, I run up stairs, only to find my wife in the bed – dead.

The small details of your lives are what really matter in a relationship. It is not the mansion, the car, property, the money in the bank, blah..blah..blah. These create an environment conducive for happiness but cannot give happiness in themselves.

So find time to be your spouse's friend and do those little things for each other that build intimacy."


Thanks to "A Muslim Wife"

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Photos of Bloody Christmas

The saddest Orthodox Christmas

Седем души са убити при стрелба срещу коптска църква в град Наг Хамади, провинция Кена, на 64 км от Луксор в полунощ на 6-и срещу 7-и януари. Трима мъже са открили огън от преминаващ автомобил срещу излизащи от църквата християни след края на коледната служба. Коптската Коледа се празнува на 7-и януари.
Египетското Министерство на Вътрешните Работи заяви, че вероятно атаката е отмъщение за извършено през ноември изнасилване на 12 годишно мюсюлманско момиче от християнин в същия град.
Епископ Киролос от епархията Наг Хамад каза, че убитите са шест вярващи и един охранител. Епископът е напуснал църквата минути преди стрелбата, след като е прекратил своята Коледна Меса с един час по- рано, заради получени заплахи. На мобилния си телефон той е получил съобщение: “Ваш ред е”. Вярващи от епархията му също са били заплашвани, а по улиците са им крещели: “Няма да ви позволим да празнувате!”
След изнасилването на 12 годишното момиче през ноември, мюсюлманските граждани на Наг Хамади и околните села са се бунтували в продължение на дни, като са повреждали и унищожавали християнски имоти.
От 70-те години, когато ислямският екстремизъм в Египет започва да нараства, започват и спорадични сблъсъци между мюсюлмани и членове на християнското малцинство. Най- тежките случаи обикновено са в бедни селски райони, като причина за споровете често са земя или жени.
Кена е един от най- бедните и консервативни райони на Египет, а град Наг Хамaди е известен с откритата през 1945 г. колекция от древни книги, наречени “Библиотеката от Наг Хамади”, известна и като “Гностически Евангелия” (на снимката).


Seven people were killed in a drive- by shooting outside a Coptic Christian Church in Nag Hamadi, Qena province, 64 km from Luxor, in the midnight of 6/7th January. Three men in a passing car opened fire on worshippers as they left a midnight Mass for Coptic Christmas.
Egypt’s Interior Ministry said they suspect the attack is in revenge for the rape of 12-year-old Muslim girl by a Christian man in the same town in November.
Bishop Kirollos of the Nag Hamdi Dioces said six churchgoers and one security guard were killed. The Bishop had left the Church just minute before the shooting, after he ended his Christmas Mass one hour early because of a threats. He got a message oh his mobile phone saying : “It is your turn.” His faithful were also receiving threats in the streets, some shouting at them: “We will not let you have festivities!”
After the rape in November Muslim residents of Nag Hamadi and neighboring villages rioted for days, and torched and damaged Christian properties in the area.
Since the 1970s, when Islamic extremism began to increase in Egypt, there have been sporadic clashes between Muslims and members of the Christian minority. The most serious cases are usually in poor, rural areas, where the trigger is often a dispute over land or women.
Qena is one of Egypt's poorest and most conservative areas. The Town of Nag Hamadi is best known as the area, where in 1945 was found a collection of early Christian Gnostic texts, popularly known as “The Nag Hammadi library” or “The Gnostic Gospels”.

неделя, 3 януари 2010 г.

The vision of Virgin Mary in Cairo




Waiting for Virgin Mary's appearance



Waiting for Virgin Mary 's appearance

Съпругът ми работи в една християнска болница в Гиза, Кайро. От декември месец насам там се дискутира нещо, случило се в същия квартал- явяването на Света Богородица. Изглежда видението се обсъжда във всеки сектор на египетското общество.
Православната църква “Света Богородица” в квартал Гиза, Кайро, 11 декември, 2009 г.- около 3 000 жители на квартала забелязват трептяща светлина. Никой не е сигурен откъде идват илюминациите, и бързо се разнася мълвата, че светлината е придобила формата на Светата Богородица, облечена в синя рокля, и стояща в небето между двата високи църковни кръста. Явяването продължава от 01:00 до 04:00 часа сутринта, и е регистрирано от камери и клетъчни телефони- хората правят клипове на явяването и ги разпространяват чрез Bluetooth и в Youtube.
За да премахне всякакво съмнение от възможността това да е умишлено организирано (с игра на светлини), официално изявление прави епископът на Гиза, абат Теодосий. Официалните представители на църквата не отричат събитието, докато Папа Шенуда изглежда мисли, че явяванията са благословии, въпреки че за тях е съобщено и от мюсюлмани, които впрочем също тачат Мария като уважавана религиозна фигура. Пред пресата той заявява, че само тези с истинска вяра ще могат да я видят.
От първото наблюдение през декември са съобщени над 10 явявания на Светата Богородица, понякога очевидци на различни места твърдят, че са я видели в едно и също време. Светлините в нощното небе могат да се видят на няколко километра от църквата. Повече от 200 000 души (християни и мюсюлмани) са свидетели на явяването от декември 2009 г. Огромни тълпи се събират около църквата, като не престават да пеят химни и молитви за Светата Богородица, а много хора прекарват вечерите около църквата.
Християните в Египет вярват, че Светата Богородица се явява във времена на кризи и вълнения, за да донесе подкрепа.
“Това, което се случва сега, е резултат от масовото усещане на хората за корупцията, социалната несправедливост и финансовата пропаст между различните класи в Египет.” казва изтъкнатия сценарист Атеф Бешай. “Някои хора отчаяно търсят помощ от когото и да било, дори и ако тази помощ ще дойде от явяването на Света Богородица.”
Това е последното от няколко явявания на Богородица- първото и посещение е в квартал Ел Зейтун, в нощта на 2-и април, 1968 г., когато двама мюсюлмани виждат вървяща жена на покрива на църквата на отсрещната страна на улицата. Уплашени, че тя ще скочи, те се втурват с викове към нея да не отнема живота си, и събират тълпа от хора долу. Сетата Богородица остава месец над Кайро, и това е излъчено от египетската телевизия, снимано е от стотици професионални фотографи, и дори египетския президент Гамал Абдел- Насър отива да я види.
Ел- Зейтун е място, близо до пирамидите, където е дошла Божията Майка с Йосиф и Иисус, когато бягат от Ирод.
Събитието става няколко месеца след поражението на страната от Израел и окупацията на Синайския полуостров.
Следващото явяване е в навечерието на 25-и март, 1986 година, в църквата “Света Дамиана”, в квартал Шубра в Кайро, и е обявено за истинско чудо от Коптската църква.
Много свидетелства за явявания има и през 90-те години на миналия век, време, когато ислямската агресивност в Египет достига нови висини. Десетилетието е свидетел на някои от най- жестоките нападения над християни в Египет, включително инцидентите в село Ел- Кошех, между 1997- 2000 г., довели до смъртта на десетки мюсюлмани и християни.
И през 2000-та г. е забелязано явяване на Светата Богородица над църквата “Свети Марк” в Асют (290 км южно от Кайро), където според преданията също е спирало Светото Семейство в бягството си- година на възход на ислямския консерватизъм и увеличаване на признаците на набожност и фундаментализъм сред много от мюсюлманите.
“Виденията означават, че има дълбока болка сред християните тук, в Египет, и тази болка се материализира в явяванията.”, обяснява Рафик Хабиб, християнски анализатор и мислител, който отбелязва, че дискриминацията в момента се усеща от много християни, и е може би най- лошата, която сме виждали през отминалия век. “Нуждата от чудо и увереност е отражение на страха от бъдещето и страха за живота си.”, казва Хабиб.
Въпросът, дали явленията на Светата Богородица са илюзии или реалност, остава без отговор.








Waiting for Virgin Mary 's appearance

My husband is working in a Christian hospital in Giza, Cairo. Since December there are discussions about something, happened in the same neighborhood- apparitions of the Virgin Mary. Seems every sector of Egyptian society to be discussing the vision.

The Virgin Mary Orthodox Church in a Cairo neighborhood Giza, December 11, 2009, early morning- about 3 000 of residents spotted a flickering light. No one was sure where the illumination was coming from, and word quickly spread that the light took the shape of the Virgin Mary wearing a blue gown and standing in the sky between the church’s two high crosses. The apparition lasted from 1:00 am until 4:00 am, and was registered by cameras and cell phones- people made videos of the apparitions and share them via Bluetooth and on YouTube.
To remove every doubt on the possibility that it has been be a matter of an organized festivity (with relative games of light), the Bishop of Giza, Anba Theodosius, came with
an official notice. Church officials did not deny the incident, while Pope Shenouda seems to think that the apparitions are a blessing, nothing that they were reported by Muslims as well, who also revere Mary as a respected religious figure. He told the press that only those with true faith would be able to see her.
Since the first sighting in December, apparitions of the Virgin Mary have been reported over 10 times; sometimes eyewitnesses in different places claimed seeing her at the same time. The lights in the night sky could be seen several kilometers away from the church. More than 200 000 (Christians and Muslims) have witnessed the December 2009 apparitions. The huge crowds gathered around the church don’t cease singing hymns and praises for the Holy Virgin, and a lot of people spent their evenings camping outside the church.
It’s believed by Christians in Egypt, that the Virgin Mary appears in times of crisis and unrest in order to support them.
“What is going on now is a result of people’s massive feeling of corruption, social injustice and the financial gap between various classes in Egypt”, said prominent Coptic scriptwriter Atef Beshay. “Some people are desperately seeking “aid” from anyone, even if this aid will only come from the Virgin Mary’s apparition.
This is the last of few apparitions of the Holy Virgin- her first visit was in the neighborhood of el- Zeitun, on the night of April 2, 1968, when two Muslims saw a woman walking the roof of the church across the street. Afraid she was going to jump, they ran out shouting at her not to take her life, summoning a crowd below. The Virgin Mary stayed for a month above Cairo, and it was broadcast by Egyptian TV, photographed by hundreds of professional photographers and even Egyptian President Gamal Abdel- Nasser went there to see it.
El-Zeitun is an area near pyramids, where the Mother of Jesus had come with Joseph and Jesus when they all fled from Herod.
The incident happened a few months after the country defeat at the hands of Israel and the latter’s occupation of the Sinai peninsula.
Next apparitions was on the eve of March 25, 1986, in the church of Saint Demiana, in Shoubra quarter of Cairo, and was declared a genuine miracle by the Coptic Church.
Apparitions were also witnessed a lot on the 1990s, a time when Islamic militancy reached a new height in Egypt. The decade witnessed some of the most violent attacks against Christians in Egypt, including the incidents in the village of el- Kosheh between 1997 and 2000, which resulted in the death of dozens of Muslims and Christians.
Also, in 2000 , an apparition of the Virgin Mary had be spotted above the Church of St. Mark in Assuit- to the rice of Islamic conservatism and the increase of signs of religiosity, and in turn also fundamentalism, among many Mislims.
"[The sightings] mean that there's deep pain among Christians here in Egypt and this pain has been materialized [figuratively in the apparitions]," explains Rafiq Habib, a Christian analyst and thinker, who notes that the discrimination currently felt by many Christians is perhaps the worst we’ve seen in Egypt in the past century. “The need for a miracle and reassurances reflects a fear of the future, and a fear for their lives”, says Habib.
The question of whether Virgin Mary’s apparitions are illusions or real remain unanswered.