The Divorce- Разводът

"Когато се прибрах в къщи онази вечер и жена ми сложи вечерята, аз хванах ръката и и и казах: “Имам да ти кажа нещо.” Тя седна и яде тихо.
Отново видях болката в очите и. Изведнъж не знаех как да си отворя устата. Но трябваше да и кажа какво си мисля. “Искам развод.” Повдигнах темата спокойно.
Тя не изглеждаше ядосана от думите ми, а само тихо попита: “Защо?” Аз отбягнах въпроса. Това я разсърди. Хвърли приборите и викна към мен: “Ти не си човек!”
Тази нощ ние не си проговорихме. Тя плачеше. Знаех, че иска да разбере какво се е случило с нашия брак. Но аз едва ли можех да и дам задоволителен отговор, тя загуби сърцето ми заради Дю.
Не я обичах вече. Само я съжалявах!
С дълбоко чувство на вина изготвих споразумението за развода, в което се посочваше, че тя може да задържи нашата къща, колата ни и 30% от акциите на фирмата ми. Тя го погледна и го разкъса на малки парчета. Жената, прекарала 10 години от живота си с мен, се беше превърнала в непозната. Стана ми жал за загубеното и време, ресурси и енергия, но не можех да върна думите си назад, скъпа ми беше любовта към Дю. Накрая тя плачеше силно пред мен, каквото и очаквах да видя. За мен плачът и си беше един вид освобождаване.
Идеята за развод, която ме измъчваше от няколко седмици насам, сега беше по- твърда и ясна. На следващия ден се прибрах в къщи много късно и я заварих да пише нещо на масата. Не вечерях, а отидох направо да спя, и заспах много бързо, защото бях изморен след един забележителен ден с Дю. Когато се пробудих тя седеше още на масата и пишеше. Не ме беше грижа въобще, така че се обърнах и заспах отново.
На сутринта тя представи своите условия за развода: не иска нищо от мен, но се нуждае от един месец преди да се разведем. В този месец тя иска ние да се постараем да водим нормален живот, колкото е възможно.
Доводите и са прости: синът ни имаше изпити този месец, и тя не искаше да го притесняваме с приключването на брака ни. Това беше приемливо и за мен. Но тя имаше на ум нещо повече- помоли ме да си припомня как съм я пренесъл през булчинската стая в нашия сватбен ден. Искаше всяка сутрин в продължение на този месец да я пренасям от нашата спалня до входната врата. Помислих си, че тя подлудява. Но приех странното и желание само, за да направя последните ни дни заедно поносими.
Казах на Дю за условията за развода на жена ми. Тя се разсмя силно и помисли, че е абсурдно. “Няма значение какви трикова ще приложи, тя трябва да се изправи лице в лице с развода.”- каза тя презрително.
Жена ми и аз нямахме никакви интимни отношения, след като изрично изразих намерението ми за развод. И когато първия ден я пренасях навън, и двамата изглеждахме недодялано. Синът ни изракопляска зад нас, татко носи мама в ръцете си. Думите му ми причиниха болка. От спалнята, през хола, до вратата, изминах не повече от 10 метра с нея в ръцете ми. Тя затвори очи и тихо каза: “Не казвай на сина ни за развода.” Аз кимнах, чувствайки се някак разстроен. Пуснах я долу пред вратата.
Тя отиде да чака автобуса за работа, аз карах сам до офиса.
На втория ден и на двама ни беше по- лесно. Тя се облегна на гърдите ми. Можех да помириша аромата на блузата й. Осъзнах, че не съм поглеждал внимателно тази жена от дълго време. Осъзнах, че тя не е вече млада. Имаше фини бръчици по лицето си, косата и посивяваше! Бракът ни си беше взел своето. За минута се почудих какво съм и причинил.
На четвъртия ден, когато я повдигнах, усетих чувството на интимност да се завръща. Това беше жената, която е дала 10 години от своя живот за мен. На петия и шестия ден аз осъзнах, че чувството на интомност между нас расте отново. Не казах на Дю за това.
В течение на месеца ставаше все по- лесно да я нося. Може би всекидневните тренировки ме бяха направили по- силен.
Една сутрин тя избираше какво да облече.Изпробва доста рокли, но не намираше никоя подходяща. И въздъхна- всичките ми рокли са ми станали големи. Тогава осъзнах, че тя е отслабнала много, и затова можех да я нося толкова лесно. Изведнъж това ме зашлеви... тя е скрила толкова много болка и горчивина в сърцето си. Подсъзнателно протегнах ръка и докоснах главата и. В този момент дойде сина ни и каза: “Татко, време е да носиш мама навън.”За него, да вижда как баща му носи майка му, се беше превърнало в част от живота му. Жена ми направи жест с ръка да се приближи и го прегърна силно. Аз извърнах глава, защото се страхувах да не променя решението си в последната минута. След това я вдигнах на ръце и тръгнах през спалнята и хола към коридора. Ръката и обгърна врата ми меко и естествено. Аз държах тялото и силно, точно както в нашия сватбен ден. Но много по- ниското и тегло ме натъжи.
Последния ден, държейки я в ръце, трудно правех и една стъпка. Синът ни беше отишъл на училище.
Държах я здраво и казах: “Не съм забелязал, че в живота ни липсва интимност.”
Карах до офиса... скочих от колата дори без да я заключа. Страхувах се, че всяко забавяне може да ме накара да променя решението си. Качих се горе, Дю отвори вратата, и аз и казах: “Съжалявам, Дю, не искам да се развеждам вече.” Тя ме погледна изненадано и докосна челото ми. “Температура ли имаш?”, попита. Махнах ръката и от главата си. “Съжалявам, Дю”,казах, “не искам развод.”
“Бракът ни стана скучен, защото вероятно не оценявахме детайлите от живота си, а не защото не се обичаме вече. Сега разбирам, че както я държах на нашия сватбен ден в къщи, не трябваше да я пускам докато смъртта ни раздели.” Дю сякаш изведнъж се събуди. Удари ми силен шамар, затръшна вратата и избухна в сълзи. Слязох долу и си тръгнах.
В магазина за цветя по пътя поръчах букет за жена ми. Продавачката ме попита какво да пише на картичката. Аз се усмихнах и написах: “Ще те нося навън всяка сутрин, докато смъртта ни раздели.”
Тази вечер пристигнах в нас, с цветя в ръка и усмивка на лицето, втурнах се по стълбите, само за да намеря жена си в леглото- мъртва.

Малките детайли в живота ви са това, което наистина има значение в една връзка. Не къща, кола, собственост, пари в банката,бла, бла, бла. Те създават благоприятна среда за щастие, но сами по себе си не носят щастие.
Така че- намерете начин да сте приятели с половинката си, и правете тези малки неща един за друг, които изграждат интимност. "

Благодаря на "A Muslim Wife"


"When I got home that night as my wife served dinner, I held her hand and said, "I've got something to tell you." She sat down and ate quietly.
Again I observed the hurt in her eyes. Suddenly I didn't know how to open my mouth. But I had to let her know what I was thinking. "I want a divorce." I raised the topic calmly.
She didn't seem to be annoyed by my words, instead she asked me softly, "Why?" I avoided her question.
This made her angry.
She threw away the chopsticks and shouted at me, "You are not a man!" That night, we didn't talk to each other. She was weeping. I knew she wanted to find out what had happened to our marriage. But I could hardly give her a satisfactory answer; she had lost my heart to Dew.

I didn't love her anymore.

I just pitied her!

With a deep sense of guilt, I drafted a divorce agreement which stated that she could own our house, our car, and 30% stake of my company. She glanced at it and then tore it into pieces. The woman who had spent ten years of her life with me had become a stranger. I felt sorry for her wasted time, resources and energy but I could not take back what I had said for I loved Dew so dearly. Finally she cried loudly in front of me, which was what I had expected to see. To me her cry was actually a kind of release.
The idea of divorce which had obsessed me for several weeks seemed to be firmer and clearer now. The next day, I came back home very late and found her writing something at the table. I didn't have supper but went straight to sleep and fell asleep very fast because I was tired after an eventful day with Dew. When I woke up, she was still there at the table writing. I just did not care so I turned over and was asleep again.
In the morning she presented her divorce conditions: she didn't want anything from me, but needed a month's notice before the divorce. She requested that in that one month we both struggle to live as normal a life as possible.
Her reasons were simple: our son had his exams in a month's time and she didn't want to disrupt him with our broken marriage. This was agreeable to me. But she had something more, she asked me to recall how I had carried her into out bridal room on our wedding day. She requested that everyday for the month's duration I carry her out of our bedroom to the front door ever morning. I thought she was going crazy. Just to make our last days together bearable I accepted her odd request.
I told Dew about my wife's divorce conditions. She laughed loudly and thought it was absurd. "No matter what tricks she applies, she has to face the divorce," she said scornfully.
My wife and I hadn't had any body contact since my divorce intention was explicitly expressed. So when I carried her out on the first day, we both appeared clumsy. Our son clapped behind us, daddy is holding mummy in his arms. His words brought me a sense of pain. From the bedroom to the sitting room, then to the door, I walked over ten meters with her in my arms. She closed her eyes and said softly; "Don't tell our son about the divorce." I nodded, feeling somewhat upset. I put her down outside the door.
She went to wait for the bus to work. I drove alone to the office.
On the second day, both of us acted much more easily. She leaned on my chest. I could smell the fragrance of her blouse. I realized that I hadn't looked at this woman carefully for a long time. I realized she was not young any more. There were fine wrinkles on her face, her hair was graying! Our marriage had taken its toll on her. For a minute I wondered what I had done to her.
On the fourth day, when I lifted her up, I felt a sense of intimacy returning. This was the woman who had given ten years of her life to me. On the fifth and sixth day, I realized that our sense of intimacy was growing again.

I didn't tell Dew about this.

It became easier to carry her as the month slipped by. Perhaps the everyday workout made me stronger. She was choosing what to wear one morning. She tried on quite a few dresses but could not find a suitable one. Then she sighed, all my dresses have grown bigger. I suddenly realized that she had grown so thin, that was the reason why I could carry her more easily. Suddenly it hit me... she had buried so much pain and bitterness in her heart. Subconsciously I reached out and touched her head.
Our son came in at the moment and said, "Dad, it's time to carry mum out." To him, seeing his father carrying his mother out had become an essential part of his life. My wife gestured to our son to come closer and hugged him tightly. I turned my face away because I was afraid I might change my mind at this last minute. I then held her in my arms, walking from the bedroom, through the sitting room, to the hallway.
Her hand surrounded my neck softly and naturally. I held her body tightly; it was just like our wedding day. But her much lighter weight made me sad. On the last day, when I held her in my arms I could hardly move a step. Our son had gone to school.

I held her tightly and said, "I hadn't noticed that our life lacked intimacy."

I drove to office... jumped out of the car swiftly without locking the door. I was afraid any delay would make me change my mind... I walked upstairs. Dew opened the door and I said to her, "Sorry, Dew, I do not want the divorce anymore."
She looked at me, astonished, and then touched my forehead. "Do you have a fever?" She said.
I moved her hand off my head. "Sorry, Dew," I said, "I don't want the divorce.

"My marriage life was boring probably because she and I didn't value the details of our lives, not because we didn't love each other any more. Now I realize that since I carried her into my home on our wedding day I am supposed to hold her until death do us apart." Dew seemed to suddenly wake up. She gave me a loud slap and then slammed the door and burst into tears.
I walked downstairs and drove away. At the floral shop on the way, I ordered a bouquet of flowers for my wife. The salesgirl asked me what to write on the card. I smiled and wrote, 'I'll carry you out every morning until death do us apart.'
That evening I arrived home, flowers in my hands, a smile on my face, I run up stairs, only to find my wife in the bed – dead.

The small details of your lives are what really matter in a relationship. It is not the mansion, the car, property, the money in the bank, blah..blah..blah. These create an environment conducive for happiness but cannot give happiness in themselves.

So find time to be your spouse's friend and do those little things for each other that build intimacy."

Thanks to "A Muslim Wife"